Медийни политики и регулатори в България и Европа

25.12.2015г.

Появата на обществените медии, които в цифровата епоха заменят обществените оператори чрез осъществяване на социалната си функция посредством различни платформи и услуги, се утвърждава не само като ново явление, но и като непосредствена практика в европейските страни. (Якубович, 2010:195 с.)[1] За първи път в насоките на Препоръка CM/Rec(2007)3 на Комитета на министрите до държавите членки относно функцията на обществените медии, в информационното общество се формулира определението за обществените медии в конвергентната среда и техните основни характеристики. Документът задължава държавите членки "да осигурят продължаване на прилагането на специалните правни, технически, финансови и организационни условия за осъществяване на обществената функция и адаптирането им към новата цифрова среда."

 

Нормативна рамка на медиите в България

 

Първият Закон за радиото и телевизията у нас е приет през 1996 г., но той на практика не влиза в действие. В края на 1997 г. този закон е поправен в частта - избор на национален регулаторен орган и ръководни органи на БНТ и БНР, но  отпада частта за лицензиране на частни радио и телевизионни оператори.

 

В началото на декември 1997 г. е създаден първият  Национален съвет за радио и телевизия, който избира генералните директори на двете национални обществени електронни медии. Той се състои от седем души – четирима избирани от Народното събрание и трима назначавани от Президента на Републиката.

В края на 1998 г. е изработен и приет нов Закон за радиото и телевизията, който урежда статута на БНР и БНТ, като национални обществени оператори и дава зелена улица за възникването, лицензирането и легитимното функциониране  на частни радио-телевизионни оператори.           

 

Свободата на словото…

Първият документ, който залага принципа за свобода на словото за българските медии е Търновската Конституция.  Един от съществените акценти в този исторически документ, характеризиращ го като най-демократичния за своето време, е чл. 79, който урежда именно свободата на печата, изразена в забрана на цензура и липса на административни ограничения за издаване на печатни произведения. Този постулат е запазен и в сега действащата конституция (чл. 40). Новаторска и прогресивна за времето си с либерален характер, Търновската конституция утвърждава принципа на личната неприкосновеност и свободата на печата.

 

Свободата на пресата се счита от мнозина за една от основните ценности на демократичната държава; затова, за да се гарантира работата на правителството, трябва да се осигури независимост на пресата, както и да бъдат гарантирантирани механизми за предпазване от намеса на властта. Независимостта на информационните организации е същност на тяхната свобода, фактор за  правилното им  функциониране.  През 1993 г. ООН постановява 3 май да бъде световен ден на свободата на печата, за да се подчертае необходимостта от важността на темата. (http://bg.wikipedia.org)[2]

 

В България няма законова уредба на печатните и онлайн медии. В настоящият си вид българското законодателство не третира съдържанието в интернет (сайтове, блогове, социални мрежи и др.) като медии. Такова съдържание не е обект на специално регулиране. 

 

Промените в регулативната рамка напоследък са свързани основно с транспонирането в националното законодателство на разпоредбите на Директивата на ЕС за аудиовизуалните медийни услуги (изменения от 2010 г.) Целта на изискванията относно съдържанието и кореспондиращите регулативни мерки е да се гарантира правото на гражданите да получават достатъчно и разнообразна информация, и да се осигури политически и културен плурализъм.

 

Бързото развитие на новите технологии и промените в медийния сектор подтикват към реформистки идеи и изменение на регулативните подходи в по-голяма, или в по-малка степен в държавите от Централна и Източна Европа. Развитието на саморегулацията в Европа показва предпочитание към тристранен модел на формиране на нейните механизми, които включват:

  • представители на издателите/ или на продуценти и собственици на електронни медии/;
  • представители на журналистическата общност;
  • представители на обществеността - експерти.

 

Открояват се четири подхода към саморегулация в страните от Източна Европа:

  • пасивен от страна на заинтересованите участници - никакъв интерес към регулирането на интернет;
  • саморегулиране, инициирано от съществуващите органи за саморегулиране като прессъвети или етични комисии (зад което стоят журналистите и техните асоциации);
  • саморегулиране, предложено от новите общности в мрежата (блогъри или други непрофесионални участници);
  • въздействие отгоре, предприето от влиятелни играчи - политици или медийни собственици.

 

На фона на динамичното медийно развитие се налага изводът, че регулирането също се променя бързо в търсене на нови конфигурации и решения. Нормите, правилата и процедурите, които управляват това сложно пространство, са повлияни от разнообразни фактори и сили. Това, което прави впечатление е, че те оформят нещо подобно на спонтанен ред в една напълно нова ситуация, в която тенденцията е саморегулирането и неинституционалните практики да преобладават.

 

Един въпрос, над който си струва да се помисли внимателно, е - мрежите могат ли да координират усилията на различни институции и организации на различни равнища, и такъв формат на регулиране би ли реагирал и на многобройните предизвикателства, и рискове в новата медийна среда, без да се засягат свободата на изразяване и другите човешки права? Той би отчел и социалната активност, и индивидуалния принос на членовете на обществото (Занкова Бисера, Литернет)[3].

 

В този контекст е важно, вземащите решения, да се концентрират и върху същността на медиите като обект на регулиране. В многослойната медийна система е необходимо понятието за медии да бъде преосмислено и да бъде формулирано по-обстойно. Създаването на ново определение за медиите не е лесна задача и всеки опит трябва да се опира върху фундаменталната и неразривна връзка, която съществува между свободата на изразяване и медиите (Баренд, 2005).

 

Само така  приносът на новите медии може да бъде представен като възможност за осъществяване на по-широко по обхват и по съдържание право на свобода на изразяване. Платформите и услугите в новата среда подпомагат по-пълноценното осъществяване и на други права - да се получава и разпространява информация „в“ и извън мрежата, и на правото на събиране и сдружаване, както и свързване, с цел упражняване на активно, но отговорно гражданство. 

 

Промяната в информационната парадигма в ерата на новите дигитални технологии - интернет и засилващите се позиции на гражданското общество, имат своята социална интернет достъпна трибуна в лицето на новите граждански социални медии, и платформи -  форуми, блогове, онлайн вестници и списания.

 

Новата обстановка налага предефиниране на основни комуникационни правила и понятия в културата на комуникация и начина на комуникация, въздействието върху аудиториите и визията на онлайн текстовете.

 

Новите регулативни механизми

 

Очертаните промени в медийния сектор поставят въпроса за нови подходи в регулирането, които е добре да се възприемат от тези, които формират политиката в сектора. При демократичното управление винаги се е гледало с подозрение на всяко регулиране, което засяга свободата на изразяване и свободата на медиите като основа на личната свобода. Както посочва Декларацията на Комитета на министрите на Съвета на Европа за мерките при прилагане на чл. 10 от Европейската Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (приета на 13 януари 2010 г. на заседание на представителите): „Свободата на изразяване и на информация, включително свободата на медиите, са неотделими от истинската демокрация и от демократичния процес.”

 

Медийното регулиране се възприема като процес на създаване на адекватни условия за упражняване на свободата на изразяване и медийната свобода, т.е. създаване на достатъчни политически, правни и социални гаранции за съответното прилагане на тези свободи. В контекста на новата конвергентна среда това означава подкрепа за функционирането и разширяването на новите услуги, и платформи с оглед насърчаване на свободата на изразяване и информация, още - медийната свобода, като фактори за диалог и разнообразие в съвременната демокрация. Няма унифициран метод за регулиране на старите и новите медии, който да е възприет в различните страни. Ситуацията по отношение на дефинирането и регулирането на новите медийни услуги е несигурна и съответно не съществува ново медийно регулиране, което да се прилага.

 

В много държави това, което е релевантно в реалната среда, е релевантно също така и в мрежата. В същото време различните участници в онлайн пространството не са нито осигурени, нито защитени. Ако държавите не могат да предложат убедителни регулативни отговори, регулирането на медийната среда се налага да бъде осъществено чрез саморегулиране и сърегулиране. Саморегулирането и сърегулирането отдавна се разглеждат като ефективни инструменти за въздействие върху ефективността и ефикасността на медиите. Препоръката на Съвета на Европа за ново понятие за медиите, съветва държавите членки да подкрепят усилията, насочени към саморегулирането и сърегулирането на медиите, които да допълват в един или в друг случай общата регулативна рамка.

 

Д-р Мария Любенова



[1] Якубович, 2010, Jakubowicz, K. From PSB to PSM: A new promise for public service provision in the information society. // Media reform and pluralism, media policy challenges in the enlarged Europe. Ed. B. Kilimkiewicz. CEU Press, 2010:195 с.

[2] Свобода на пресата http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%BF%D0%B5%D1%87%D0%B0%D1%82%D0%B0

[3] Занкова Б., Специализиран портал „Литернет”, статия „Регулирането на медиите в новата медийна среда”, http://liternet.bg/publish28/bisera-zankova/reguliraneto.htm